Premades : Pluto

Vallen (Roster ) Ollen
33 y.o.
Musician
Ben Barnes
Pluto
Gift : Posses the power to enchant one with it’s playful sonata in a deadly way. Всеки, който го чуе да свири изпитва неистовото желание да сложи край на живота си.

“Това момче!” - Карол стисна яката на Вален, разкривайки пресмите кървави следи по врата му. - Той уби Мартел! Видях го с очите си! Неговата музика го накара да скочи!

-Не ставай глупав! - Вал се изтръгна от хватката, намествайки вратовръзката си. -Вие сте луд! Аз дори не мога да свиря! Или казвате, че музиката ми е толкова ужасна? - Унизителен смях се разнесе из залата.

-Вален не може да свири! - подвикна някой от наблюдаващите. Те всички имаха впечатлението, че го познават. Наперения Ростър , същия като баща си и братята си. Единствено, което правеха е да се разхождат из собствените си музеи, да събират доказателства за Вселената и да управляват мините на Плутон. Те бяха аристократи , а всички знаеха, че аристократите не ставаха за нищо.

За това когато Плутон загиваше никой не поиска да спаси Ростър. Те не бяха ценни, не наистина. Вален осъзна това съвсем навреме и се промъкна на кораба под прикритието на страж. Той не бе глупав като баща си и братята си. Имаше планове и знаеше как да ги изпълни, а на Селен можеше да започне нов живот.

 

“Болката е като всяко друго чувство. Проекция на химични процеси. За да я манипулираш трябва да си запознат с нейния произход. Има различни видове болка. Понякога тя може да е резултат от натрупване на простагландини, те отговарят за възпаление в тялото. Синтезът им предизвиква болезненост. Трябва да знаеш това, Рио!” - само професорът го наричаше Рио и само той можеше да му покаже как да използва дарбата си.
За всички други тя бе нежелано проклятие. От малък омагьосваха предмети, които да притъпяват способностите му, а той тайно ходеше при професора, за да ги изучава.

“Има още един вид болка, Професоре. “

“Тя е най-трудна за владеене, момче.” - професорът знаеше накъде клони винаги Рио. -Нея можеш да я предизвикаш и без дарбата си. - професорът беше умен. Но и той като малкото хора, на които им пукаше за Рио - щеше да загине в битката. И да причини онази болка, за която нямаш нужда от дарба.

Тогава Виторио щеше да осъзнае, че единствения начин да контролираш болката е когато я опознаеш достатъчно добре. Само ако опиташ от собственото си лекарство ще можеш да се излекуваш.

 

“Страхливка!” - Етикет, който ѝ лепнаха още докато бе съвсем малка. Страхът е странно чудовище. Емоция, от която трябва да има полза, но когато не умееш да я контролираш - тя носи повече вреда.
Страхът притежава сила, той не е просто чувство.

“Не съм!” ~Не са ли те учили, че подобни силни твърдения трябва да се подкрепят с факти? Необходимо е да докажеш какво си или не си.

Каси превърза шала си и нахлупи шапката. “Ще видите!” - закана, която можеше да ѝ донесе слава. Или не съвсем.
Да се спуснеш по билото на заледената Смъртоносна Долина си е - смъртоносно.
За щастие тя се отърва само с навехнати ребра, счупен крак, комоцио и фрактура на Егото.

Този провал можеше да въздейства по два начина върху живота ѝ. Да я направи слабичка, която се страхува от света или да я мотивира достатъчно, че да господарства над страха.
Как свършва историята?

Илара.

Как така Акстън Ничий се докара до състояние, в което мислите му да бяха така силно обвързани с друго човешко същество, което не искаше да изяде. Много интересно.

~~~

Акстън Ничий не фигурира в нито един регистър, не съществува пред света. Къщата, която обитава не е негова собственост и никога няма да стане, защото няма как, първо, да я купи, второ, да му се препише, поради ясните вече причини. Крадец е. За да получи, от което има нужда, играе на разменни монети - ще измъкне онова, което се търси от даден човек в замяна на облага. Защото парите не значат нищо. А дивеч има под път и над път.

Акстън сам дава името си, когато е още много малко дете. Необходимо е да те наричат някак малко или много. Скита по крайните квартали - проси, краде, последният занаят по-късно усвоява до съвършенство - ала много бой бе изял, докато осъзнае същността на професията.

Животът е съвкупност от възходи и падения.

Предимно падения, когато си никой и то проблемен никой. Времето даваше знанието, че хората не се интересуваха достатъчно от това кой и какъв си, имаш ли идентификационен номер или не, законно ли съществуваш на Луната или не - личните интереси могат да унищожат морала за секунди. Знание, от което Акстън умело се възползваше, за да оцелява.

~~~

Историята на Акстън и Илара започва много, много отдавна, от когато били деца. Акстън до ден днешен не може да определи собствените си години, защото знаете добре - един ден просто се будиш и започваш да възприемаш и помниш средата, която те заобикаля, хората, но всичко преди това е непонятно. Илара бе спасявала Акстън не един път - на нея дължи поначално съществуването си (по време на престоя си във втори дистрикт). Беше й жал за него. Даваше му храна и вода, когато го видеше. Излизаше по определено време и Акстън винаги я чакаше, защото искаше да я види - струваше му се като единственото добро нещо на тази Вселена като цяло. Тя делеше храната си с него, а той, когато имаше успех в лова, й даваше от изкуствените джунджурии, които успяваше да измъкне от пазара, когато продавачката гледаше встрани.

Днес не я чакаше повече никъде - само я наблюдаваше отстрани. И не можеше да разбере след всичко, което им се бе случило, как така бе решила, че ще се ожени за Итън Блекароу? Нямаше да си признае, че я обича. Но изпитваше дива ревност и още по-голяма ярост от това, че бе загърбила всичко и бе продължила напред.

С друг.

Идеше му още в този миг да се размърда от мястото си, да се появи на вратата й и да позвъни. Не я бе безспокоил, откакто бе разбрал за сключването на този съюз. Беше прекалено неадекватен, за да бъде сред хора. Щеше да свърши прекалено много глупости и те щяха да го върнат в затвора, от който се бе измъкнал преди седмица - бе отсъствал от живота за прекалено кратко време, за да се случат толкова много неща ...

Стисна зъби и наклони главата си настрани. Беше тъмно и мракът го обгръщаше, гледаше към запалените лампи на огромната сграда. Някой ден щеше да я запали. От нея нямаше да остане нищо. Както нямаше да остане и от хората, които живеят там също.

Ти не си изключение, Илара.

- Не се бой, Катерина - Асмодей приклекна към момичето.

Погледът му премина по чертите на лицето й. Не беше виждал такава симетричност никога през целия си живота. Косата й беше естествено руса. Очите й бяха сини. Не беше прекалено слаба, бузите й бяха пухкави, първоначално лицето й бе изгубило цвета си, когато слезе на долния етаж и завари умрелите си приятели, които Кастор подреждаше на дивана. Сега лицето й бе леко зачервено, което можеше да види благодарение на слабата светлина. Беше перфектна.

- Хей, чуй ме, Кат, всичко е наред - опита да я приближи, протягайки към нея ръка, но тогава тя изкрещя и го погледна за последен път преди да се заизкачва нагоре по стълбите на четири крака, едва.

Въздъхна. Изцъка с устни преди да изрече следващите си думи:

- Не мога да ти позволя да изпуснеш звездния си миг - надигна се от мястото си. - Кастор! - мъжът спря да размества труповете и погледна към Асмодей.

Нямаше нужда от излишни думи, плиткоумния психопат знаеше какво да прави, затова тежките му стъпки вече се чуваха нагоре по стълбите, заедно с хлиповете на Катерина.

- Без никакви видни следи по нея! - не искаше перфектният му модел да иде по дяволите заради чужда несъобразителност.

Наклони глава настрани, нямаше идея как искаше да композира фигурите на умрелите, докато не чу същите тежки стъпки на мъжа, който бе преметнал на рамото си тялото на жената.

- Остави я там. Сега ще ти обясня какво искам от другите.

* щрак *