Premades Selene

-Какво странно име?! - Сам се намръщи срещу непознатата и невъзпитана старица.
-Наричайте ме просто Сам. - Сам не познаваше родителите си, единствено знаеше, че приемното ѝ се ействи я е намерило пред входната си врата в един ветровит ден с бележка на което пишело единствено “САМЯ” ,решили, че това е последното останало от родителите ѝ и го вписали като нейно рожденно име.

Когато е на 17 Сам разбира значението на думата. Става въпрос за строго секретен проект, който е свързан с дарбата ѝ да управлява ветровете. Днес Сам е управител на най-голямата електро захранваща станция в Селен. Тя отговаря за екипа и една от многото защити на града, които държат сенките далеч.

Вятърът се смесваше с емоциите, които я връхлитаха. Страх, гняв, не можеше да си обясни защо ги изпитва-нямаше видима причина. Погледът ѝ срещна този на момичето в края на улицата. Беше тъмно и студено, в дните когато планетите биваха унищожавани. Дев бе едва на 7 , майка ѝ лекуваше ранените, които пристигаха със совалки, а баща ѝ бе в спасителните екипи.
Може би страхът наистина беше нейн? Тя трябваше да е уплашена. Всички бяха. Но чувството ѝ беше чуждо, сякаш някой отвън ѝ го насаждаше вътре.
Тичешком стигна до лечебницата, ала щом отвори врати бе залята от нова вълна чувства, които приличаха на мисли, ужасни притеснителни мисли. Обзе я паника и гърлото ѝ започна да се затваря , успя да стигне до майка си и последното, което усети бе нетърпима болка, разпространяваща се по протежение на цялото ѝ тяло.

След това се събуди в изолационна стая и животът ѝ се промени цялостно.

Девна Вилон притежава силно развита емпатия, която контролира трудно. За да заглушава сигналите тя носи специална предпазна гривна, която е изработена от подсилен с лурний метал.

Характер: Крие своята неувереност зад саркастични подмятания. Съзнателно блокира всякакъв вид емпатия , защото се страхува от загуба на контрол. Предпочита да не допуска хора близо до себе си, макар, че е позната в социалните кръгове.

Жокер за развитие : Кристален прах.

Не трябваше да те целувам ...

Аз съм пълна глупачка. Какво си мисля, че правя? Какво ... отдръпнах се рязко от теб. Защото се страхувах. Задържах се в компанията ти достатъчно дълго време вече. Не мога да ти позволя да ме докосваш повече. По тялото ми преминават тръпки и усещам как се разтриса за момент.

Не ти казах нищо. Избягах. Гледах те през цялото време - докато ме целуваше и докато погледът ти се впиваше в моя след това. Не можех да издържа - най-доброто, което можех да направя, беше да се завъртя и да си вървя, тичайки, докато гърлото не ме заболя от хладния въздух, който дробовете ми поемаха.

Не се бях целувала с друг преди. Не мога да повярвам колко много време отдадох на мисли за това. Изчервявах се като глупачка. Не можех да си позволя подобно поведение - трябваше да забравя за теб завинаги.

~~~

Тялото ми е белязано от съдбата.

Прокарвам пръсти по леките вдлъбнатини по кожата ми. Всеки белег значи нещо. Познавам ги добре. Имам правото да познавам единствено аз сама себе си. Завесите са пуснати, лампите светят слабо. Чувам изсвистяването на чайника за последно. Нямах търпение да дойде края на деня, за да се освободя от напрежението, което чувствах всеки път, в който излизах навън. Нямах търпение да се освободя от теб също - макар и да остана в мислите ми за по-дълго от допустимото. Исках да спра да мисля за топлината ти, за мекотата на устните ти. Никой никога не ме бе държал в обятията си толкова дълго. Дори Лиана, на която бяха поверени животът и обучението ми, не бе ми обръщала някакво специално внимание. В пресните ми спомени е студена, уверена в това, което ми даваше, но и уморена.

Обгръщам чашата с двете си ръце и се настанявам на креслото, мекотата му ме поглъща. Отпускам глава назад и си поемам дълбоко въздух, сякаш до преди миг някой ми го бе отнел. Погледът ми се намира в средата на стаята - помня, там Лиана ми разказваше за толкова много неща, символите на тялото ми, тялото ми, дарбата ми, мисията й беше да ми помогне да осъзная същността на съществуването ми. Вече разбирах повече от преди, но когато жената посегна на живота си, увереността ми се изпари. Не знаех какво да правя и как да обясня какво се бе случило с Лиана. Исках да потърся помощ, но когато се върнах, от нея не бе останала никаква следа.

Отпих от чая голяма глътка и го оставих на масичката отстрани. Придърпах завивката към рамената си, мекото одеяло се бе превърнал в обичаен спътник. Пръстите на двете ми ръце се събраха, а когато ги отдалечих, различни цветове нишки се визуализираха пред погледа ми. Можех да проследя животите на толкова много хора. Съдбите им се преплитаха една с друга, докато смъртта не обезсмисляше всичко.

Никога не съм докосвала нишките. Страхувам се да не оплескам нещо. Но можех да ги докосна, мекотата им беше особена, можех да събера животите на всички в стаята и да се разходя из тях, но в момента гледах нашите нишки - моята и твоята, Матео. Преплитаха се и се боя, че не мога да спра това ...

- Какво не й е наред, Ейми ... по дяволите - мъжът нервно трепереше на няколко метра от малкото момиченце, което с един удар беше запратил към стената и ...
- Тим, моля те ... - жената улови мъжа за рамото, успя да прогони неприятни мисли, лошата енергия, стегнатите му мускули се отпуснаха и Ейми си пое дълбоко дъх.
Гледаше към малкото момиченце, притеснена. Преглътна тъжно, мъжът й обгърна тялото й и я притисна към себе си. Нямаше никакви изгледи на живот. Елвира Рейфилд беше пометена от тежката ръка, беше едва на пет, когато понесе силния удар, който я зашемети.
Тимъти трепереше. Ейми ридаеше.
- Ма-мам-мамо! - момиченцето се размърда, течеше кръв от носа й, беше счупен и нямаше изгледи да се оправи.
Извика, когато изтри с ръкава си капещата течност. Виеше й се свят, беше й лошо. Рязкото движение влоши нещата.
- Елвира! - жената се отскубна от мъжа си и побърза да я достигне дъщеря си.
- Трябва да я ... трябва да я оставим, Ейми - момиченцето беше загубило съзнание, а майка му триеше кръвта.
Мъжът стисна здраво рамената й. Жената знаеше, че съпругът й е прав. Малкото момиченце неконтрируемо манипулираше емоциите им. Госпожа Рейфилд беше убедена, че вината не беше в единствената й дъщеря. Беше прекалено малка, за да знае и разбира какво прави - просто имаше нещо счупено в нея, с което не можеха да се справят, което не можеха да поправят.
- Не можем ... - жената проплака, а мъжът я принуди да го направи.
Говори се, че очите на Ейми Рейфилд не спрели да сълзят от момента, в който положила на пода главичката на първата си и единствена, най-скъпа дъщеря. Затворила се в себе си и дома си, никой не можел да счупи ключалката и да проникне в стаята, в която заключила добрите си емоции. Оставила ключа в ръцете на Елвира в мига, в който си тръгнала.

А Елвира?
Животът не бил лек. Хората знаели историята й - потокът от информация достигал далечни краища на Луната, всички знаели за Черната Елвира, всички се пазели от нея.
А тя бродела из света на селените.
Искала да се промени.
Но те не искали.

Затова се превърнала в най-големия им кошмар.

Тук съм, можеш ли да усетиш докосването в косите си? Аз съм вятъра в косите ти. Студеният въздух, който поемаш, за да вдишаш, връщаш ми отговор с издишането си, разпръсквам топлината на дъха ти.
Не съм виждал по-хубава жена от теб.
Понякога се изморявам да те гледам отстрани, но се боя, че ако вляза в живота ти (макар и добрата ми природа), ще разруша личното ти съвършенство - принадлежи само на теб.
Понякога се спираш, за да се огледаш и да видиш, че танцът на ветровете играе само за теб. Виждам усмивката ти и вятърът нормализира поведението си, срамува се от теб.
Магазинерът, в чийто магазин се крия, вече 99 ден получава по пет долара от мен. Хванахме се на бас, който губя всеки ден, а той ме изкушава да се включвам отново и отново. Трябва да се запозная с теб. Но вместо това ти се наслаждавам отстрани в малките десет минути, в които минаваш по улицата - измъквам се от училището в малкото междучасие, за да мога да те видя. И все повтарям, че утре ще бъде денят ...

Но една сутрин ти не дойде. Или така си мислех. Зная, че не те познавах, но изпитвах чувства към теб - които така и не ти споделих по никакъв начин, може би вината е моя? Не вярвах, че ще се съобразяваш единствено и само с мене. Беше безумно да го мисля. Часът ми скоро започваше, оставаха 10 секунди до биенето на звънеца. От тук можех да чуя. Преподавах музика.
- Няма ли я?
Не отговорих, само поклатих глава. Тогава старецът се засмя, не разбирах защо, гледах в посоката, от която идваше ти всеки път.
- Този път подраних! - чух нечий глас точно зад себе си, толкова близо, че можех да предположа, че е насочен към мен ...
Обърнах се.
И те видях.